Дневната Луна...
Случва се във някой ден
може би като знамение,
и́ли просто феномен
на космическо явление:
– не залязва в утринта
диска бледен на Луната
и е тъй различна тя –
нереална, непозната...
Слънцето ли закъсня
да изгрее над Земята?...
– Вече бе дошъл деня,
а е о́ще тук Луната!...
Но какво я задържа́,
даже не и романтично?
Може ли да затъжа –
днес за нея елегично?...
Що́то Нощната луна
в светлината ѝ златиста,
помня о́ще с лудостта...
Тая, дето ме разнищва!...
И дори една звезда
в утрото необяснимо
с ярка огнена следа
как изтля неудържимо...
Утринта е друга днес,
че във щедрата ѝ пазва
и Луната от нощес
си стои и не залязва...
Призрачно сега виси́
тя над сънни хоризонти,
но денят не я гаси́:
–някой ли да му напомни...(!?)
И внезапно за една
замечтах Луна среднощна
и чаровната жена
с ореол от страст разкошна...
Как прекрасна беше тя
в тази нощ на откровения:
несъмнено в любовта
с неочаквани прозрения!...
Разлюляна бе гръдта
винаги на Океана,
а Луната бе съдба:
във Нощта на урагана...
Очертаните в нощта
лунни мамещи пътеки
во́дят в не́изве́стността –
и по тях не тръгва всеки...
В изсветленото небе,
но в посока еднозначна
неочаквано дойде –
Дневната Луна, прозрачна...
... А застанал на брега
мисля си, че продължава
и нощта над мен сега
щом Луната тук остава...
... С отразена светлина –
(да но е вълшебна но́щем!...),
а сега във утринта
с образ е на живи мо́щи!...
Мисля си, че може би
да си тръгне няма сили
от човешките съдби
с болките си продължили...
21.12-2019.
© Коста Качев Все права защищены