pastirkanaswetulki (Мария Панайотова)
888 17169
18 февр. 2021 г., 23:20

Дневникът на (НЕ!)беладжията - 9 

  Поэзия » Для детей
556 2 10

Таня отказа да дойде на село.

Може прибързан планът ми и смел да е,

но се надявах и сбъднат представях си.

Всъщност, аз отказа неин очаквах си,

а ми е тъжно сега и печално.

Знам, че моментът не е идеален.

Дядо със клаксон ме вика пред входа.

Тръгвам след бързия поглед забоден

във огледалото, щраквам вратата.

Носят ме право надолу краката,

после с усмивка във комбито влизам.

Автомобилът е като излизан,

бляскава, чистичка – свети боята му.

– Беше ми казал ти, че със приятел

може да дойдеш? – подпитва ме дядо.

Чувствам – подскача сърцето ми младо,

но усмирявам кръвта му лудешка.

– Тъй ли съм казал? О, имаш ти грешка!

Млъквам и тъжно в яката се сгушвам.

Мери класическа музика слуша

и е вглъбена тя – само ми кимва.

Вън от града ни, мъглата е сива

и е прикрила нацяло пейзажа.

Чакам Балкана аз да се покаже

и съм щастлив от пробилото слънце.

Дава ми радост, макар да е зрънце,

но го посаждам с надежда в душата.

Дядо подкарал е бързо колата.

Ето ги къщите. Вече пристигнахме.

Всички дървета са като постригани,

още по-ниска изглежда ми къщата.

Докато, мокри, ръцете си бърше

баба ми Койна, посреща ни Вежен.

Хвърля се бурно върху ми разнежен,

близва лицето ми, весело скача.

– Его ги моите хора! Юначе! –

гушва ме, сякаш съм малък старицата.

Бликнала радост разбива тъмницата

на оглушали от чакане делници.

Мери прегръща разнежена леля си

и от багажника вади продукти.

– Виж от града аз какво съм ти купила!

Влизаме вътре. Трапезата – сложена.

Даже и сит да си, е невъзможно

да не опиташ ти от вкусотиите.

Лаком, посягам към топлата пита,

дето на дом и на обич ухае.

– Мите, за теб я направих, да знаеш! –

грейва в щастлива усмивка жената.

Дядо оправя си нещо в колата,

ала след малко е с нас на трапезата.

– Чаках ви дълго, на двора излезнала...

Ето, сланинка с яйца съм изпържила.

Марко пък днеска се беше отвързал,

ала познала го леля ти Вела

и непослушника вкъщи довела.

– Чух беладжия че  пръв е магарето.

Бабо, козата ти има ли яре?

– С двечки окози се – бяло и сивичко.

Второто глупаво още е, дивичко,

но от ръката ми суче шишето си.

Мама-коза не засища детето си,

аз за това като бебе го храня.

Беше ме страх, то че болест ще хване,

но се разминахме. Пролет дойде си!

Вече и лапад поникнал е пресен!

Баба, мълчала самичка през зимата,

трима слушатели верни днес има си.

Хапваме, после подканя ни дядо ми:

– Май застояхме се. Хайде да ставаме.

Трябва да видим и другата къща!

Мери с разбиране поглед обръща

към позатрупана мивка с чинии.

– Тръгвайте, после след вас ще измия! –

казва с увереност в думите баба.

Как ли се справя старицата? Слаба,

всеки ще каже, но и издържлива е.

Знам, че по-трудно ще става и свива се

в мене душата на малкото Мите.

Няма ли вече да я пощадите?

– Дядо, прощавай, аз тук ще остана.

Няма дори да разтягам дивана.

И ще нацепя дърва за огнището.

Тъй ме поглежда усмихнат и нищо

не възразява, а после си тръгват.

Аз ги изпращам навън и, обърнат

към полудяло от щастие куче,

чувствам – прегръщат ме: – Милото внуче!

 

Следва:.......

© Мария Панайотова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??