В лесът вековечен и стар,

в недрата на гъста гора.

В забрава от хора и птици

живяла самотна ламя.

С опашка блестяща от злато,

с бисерни, чудни криле.

В спокойствие там си лежала

на никому сторила зло...

Но в късен следобед, когато

нощта си проправяла път.

В гората пристигнал Човекът,

ламята видял, как блести.

С коварство пристъпил към нея,

промушил сърцето добро.

С надеждата злáто да граби,

ранил той доброто сърце.

И в миг тишината раздрала,

проблеснала мълния там.

Вкаменила вовеки ламята...

И днес тя е там!

Аз ви казвам, защото го знам.