Дори да ме докоснеш, хей така,
нехайно и привидно уморено,
ще хукне пак в премръзналите вени,
онази буйна пролетна река.
Ръцете ни навеки ще сплете,
като върбови вейчици зелени,
ще пия сок от теб и ти от мене,
а жаждата ни само ще расте.
А нощем среброликата Луна
лицето си в реката ще оглежда
и в подмолите ще лови надежда -
златиста рибка – свети, ето на. ...