Вече ми омръзна
в погледа ти студ да виждам, 
доловим едва, като снежинка
в бързотечната река.

Ранна пролетна умора,
зимна ли студенина
ни направи толкова далечни
и обви ме във тъга?

Ще се тревожим пак,
ала навярно по на рядко.
Да пропъдим болката,
целта ни бе. Накратко.

Ще попадаме в капани.
И надеждите ще се рушат.
Ще се ровим в миналите рани,
така те все ще си кървят.

Сълзи има винаги.
Но все са твърде малко.
Дотегна ми дори да плача.
Много, много жалко...