Стрелките на часовника потракваха ритмично. Само те напомняха, че времето не е спряло в действителност. Само така й се струваше. Болката от премълчаното я настигаше, завихри се около тялото й и я стисна за гърдите. Искаше да крещи, да плаче, но когато отвори уста се отрони само един безгласен, но ужасно болезнен вик. Вик на отчаяние. Тази едничка дума беше предизвикала буря в иначе не толкова крехката душевност на едно желязно момиче.
Не, че беше непоколебима само се държеше като такава. Това показваше пред другите. Нямаше право да се разпада пред никого. Баба й така я беше учила- „Никога на колене, Каяна! Жените от рода ни никога не плачат, ставай дете! „ И сега всеки път когато ѝ се плачеше тя просто поемаше дъх , а строгият глас и думите на баба Спаска ехтяха в мислите й. Именно те я тласкаха напред. Ако не беше баба ѝ , Кая отдавна да е рухнала. Още на седемнадесет остана сама , беше отгледана от старата. Родителите си не познаваше, а нямаше и особено желание след толкова години. Б ...