Душата ми камбана е.
Все от нещо се люлее.
Удря безпощадно металният език.
Болката не спира там да тлее.
Раздира тишината камбанният ѝ вик.
Ту палаво се смее...
Бъбри на камбанният език...
Гласът над полето се рее...
Ту дрезгаво протяжен,
ту весело си пее...
Такава е душата ми.
Душа – камбана.
Замлъкне ли,
какво ли ми остава?
© Маргарита Ангелова Все права защищены