Поетът знае, че душата сива
е мака като пелена, и дива.
Живее в свои пътища прекрасни,
милее и се смее с дни ужасни.

Душата блага е, самотна, пряма,
не се поддава на измама,
прокужда болката със сиви устни
и пари, вика с гласове чевръсти.

Душата търси нови болки плахи,
страхува се от вятърни заплахи,
студена е, когато в мрак сивее
и чака слънцето със вик да я огрее.

Душата е щастлива и прекрасна в слънце,
не се страхува да я нарисуват в зрънце,
не спира да попее край потоци нови,
а се раздира във ридания за роби.

Душата плаха е и тиха, громко плаче,
не иска да я питат откъде е,
потъва в свойте замъци и грачи,
преплела мислите си в сив поток, жалее.

Душата в стих преправя свойта мъртва сила,
премисля битието си, копнее,
мечтае и се грижи за могила,
в която да зарови всичко и да пее.