Денят приключи. Спусна се нощта.
Звездите затанцуваха в небето.
Луната, уморено се прозя
и хвърли ми заразата в лицето.
Някаква любов загъделичка
спомените в мене спотаени.
В нервите забоцкаха иглички.
Пулсираха от спомен всички вени.
Така далеч, а толкова в сърцето...
Не се променят чувствата от време.
Сега съм тук, но пак съм ù лицето,
а тя е там, но всъщност много в мене.
Упрекват ме - защо съм я оставил
на хищници, да ù ядат месата.
Макар да съм далеч, не съм забравил,
че мафия командва ми страната.
Аз просто като мама я обичам
и нямам общо с гнусни интереси.
С моя син е моето момиче.
От липсата им сякаш съм обесен.
Ех, само ако мога, бих направил
от сънищата медено хвърчило.
Реалното мизерство бих забравил
за всичко родно, българско и мило.
© Валентин Йорданов Все права защищены