ДЪЖД ІІ
През дупчестата сива пелена,
на този дъжд през сивото цедило
едва личат отсрещните могили.
Дъждът е като грапава стена
с пролуки.
През пролуките прозира
светът край мен – измокрено врабче.
Дъждът завеса рехава тъче
и тропотът на капките не спира.
Дъждът барабани хилядопръст,
хилядопръст потропва по листата
и глъхне в този грохот тих земята –
коварно-тих, плющящ и мокро-гъст.
И всяка пръст полека става кал,
блестящо-мокра и измамно-мека;
увиснал над полето, над човека,
дъждът безкрайни ери е валял.
И е отстъпвала пръстта корава,
за да проникне влагата в недрата,
и жадно е погръщала земята
раздърпаната пелена мъглява.
А този дъжд с намокрено цедило,
увиснало като съдрана дрипа,
все тъй над старата земя е хлипал
и е попивал в старите могили.
И все така – неспирен и надменен,
хилядопръст – ще тропа по листата
и ще забрави може би земята,
че този грапав дъжд вали за мене.
И дълги ери след като ме няма
ще пада дъжд – безсмъртен и съдбовен.
А може би дъждът не е виновен?
Дъждът е вечност, моят свят – измама...
© Валентин Чернев Все права защищены