Огненият слънчев диск

поляга за почивка сред трева.

Залезът разгаря в мрака

клада за осъдена душа.

Пейката пред църква до „Кактус”

от двама влюбени е заета.

Своя ред търпеливо очаква

за нощта да си постели несретник.

Нощ. До „Раковски” от ресторант

изхвърлят недоядените пици.

Край пиано в съседната къща

от глад си отива горда старица.

Отнякъде нашепва глас:

- Зная, че си влюбен в дъжда

и опитваш в нощния час

да рисуваш странна красота.  

Ти за дъжда с думи разкажи.

За неговите ласки, ярост, сила

и всичко, с което те плени 

природата, която го родила.

Как пои земята жадна,

но неведнъж бедите носи.

Как едни го чакат гладни,

а други плачат: - Ти с кого си?   

Как черни облаци са разделени

от светкавици с жадни зъби,

как охлюви излизат на разходка

сред поникнали в тревата гъби.

Това не всеки успява,

но ти защо не опиташ отново?

Нощта ръка ти подава,

да я поемеш трябва да си готов.  

Поредният изгрев събужда

един град, белюдно студен,

а все така празният лист

е снежно пустинен пред мен...