Налей ми, кръчмарю, налей ми да пия,
недей да ме питаш, просто налей,
отвътре изгарям – каква орисия,
сърцето ми още за нея копней.
Тя беше видение бяло, ефирно,
а аз се завръщах чак призори,
безмълвно ме чакаше – птиче ранено,
палтото ми вземаше без дума дори.
– Дали и се карах? – неее и защо ли?
Тя ме поглеждаше с дъждовни очи,
виждах тъгата, виждах и болката…
– Кръчмарю налей ми, че взе да горчи! ...