В мен се е вселила някаква неопределима страст.
Погрешна, но всесилна, енергия заклещена у миша клетка.
Имам нужда да я пусна, да й дам свобода, но…зная, че зове я крах.
Твърде е абстрактна, от сюрреалистична нишка изтъкана.
Преследват ме очите на онова създание,
необикновено, страстно, но сякаш дълбоко познато,
а в онази тъмнокафява стъкленост, на пръв поглед непроницаема,
аз съзирам огледало.
Огледало, което сякаш във възли душа ми веч преплита,
Огледало, в което забранено ми е да се вглеждам.
И тъкмо да повярвам, че разума най-накрая надделял е,
че възлите ненужни вече съм разплела, ...