Размисли ме
за безпосочие
и за изстрадали
безумия.
С очи дълбоко,
като с котва
прониквах,
водена от думите му
и по изпитите
му скули
се плъзвах -
вятър в
дупка в камъка.
Като змия
със сто въпроси
недоразбрани.
В мен останаха
да плуват жадните му
стихове
под напора на самотата.
Мълчание.
И разотиване.
Тревожно плъзва
в къпинака
на преболелите ми истини
под сенки
на летящи спомени.
Вълнение.
И напористо
желание да го догоня...