Човек като всички,

нормален, изключително здрав,

със своите странни привички

и своя особен си нрав,

смяташе вечно да живее,

от болестите да се опази,

но да стори нищо като не смее,

той тайно риска намрази.

Прочел жадно всеки урок,

устояваше всеки копнеж,

отказал бе всеки порок

във своя таен стремеж.

А просто беше играчка

в ръцете на злата съдба,

свикнала да гази и мачка

дори без грам суета.

И даже не усети той

кога небето притъмня

и без капчица порой,

времето внезапно спря.

Дълга струя светлина

бавно падна от небето

и като свирепа змия

прицелила се бе в сърцето.

Усети как животът спира,

дошъл бе краят на света,

усети как бавничко умира,

но не пророни и една сълза.

В кратък миг от вечността

сърцето младо сякаш спря,

гледайки в очите той смъртта,

усети как му прилоша.

За съдбата бе поредната игра,

с половин човек, останал да живее,

забивайки в сърцето му игла,

тя злокобно дълго ще се смее.

Играчка на съдбата,

човек, като всеки друг,

с белег единствено в душата

но жив и невредим напук!