Беше нощ една и страстна...
Беше дива и до някъде прекрасна...
Нямам ярък спомен, някак си не исках...
Не помня даже как и колко е било...
Не значиш нищо, ти си стара болка...
Не вярвам на усмивки, смесени с лъжи...
Не те обичам, не зная точно кой си...
Не, не искам сега да те прегърна...
Не, не смятам, че някога ще се върна...
Не разбираш ли? Не значиш нищо...
Онази нощ, единствена ли беше...
Не, вълшебна - да, самотна - не, не беше...
Години време, или часове, не зная,
не помня, даже не желая...
Не желая, не желая да не вярвам...
Ала лъжа себе си, че не боли...
Не една, и не просто прекрасна беше...
Но след нея истински болеше...
В ума си ми и днес, и утре пак ще бъдеш...
Не, няма да те гоня... ти политай,
там, където няма "мен"...
Защо съм ти такава слаба 
и ранена, живееща в нереалния рефрен?

Спомени, нахлуващи...
Диханията от лудите ни нощи  чувам!
На собствена и нереална страст робувам...
Ти си далече, колкото и близо...
Обичаш друга - обичай лудо...
Аз знам какво е да те имам...
Знам как ухае сутрешната ти усмивка...
Знам колко и какво сънуваш...
Треперила съм дълго време над полета ти нощен...
Будувах, за да имам спомените... още...
Скриваше се слънцето и идваше при мен,
покривахме тела и страсти в червен сатен...
Сутрин с кафе и мъничко тъга,
изпращайки те, убивах тъй ранената душа...
Не, не помня... върви!
Една ли беше дивата ни нощ?
Една ли беше приказката, една... или бе вечна?
В спомен ли живея, или в ад?
Ще мога ли... не зная, ти върви!
Обичам не е силна дума...
Не те обичам, мили мой!
Ти си страст, която няма за забравя...
Ти си само този, за когото всичко ще направя...
Ти си болка, стара или настояща...
Ти си истина, така боляща...

На този, който взе едно сърце, в една от всички нощи...