Плача за всички разбити илюзии,

падащи гръмко във скута на злото.

Пропуснах много красиви прелюдии

и в миг изгасих си искрата в окото.

Убита може би не, но предадена.

Погълната от безметежността на сивотата.

В прахта на спомени удавена,

с гротескна визия, наместо красотата.

С протрити одежди захвърлени,

някак си напомнящи за мен самата.

Покривам си останките оръфани,

били част нявга от душата.

„Заспивай, малка моя” си шептя.

Потъни и откажи се, за да продължиш.

„Ставай и бори се! ” след секунди пък крещя.

Така разкъсвайки се, докога ще издържиш?

Константна самота се е загнездила

в съзнанието ми, от спомени удавено.

Но в себе си и мъничко надежда съм поместила,

очаквайки да променя каквото е направено.