Довечера ще дойда с мрака. Дали ще ми отвориш?

Отдавна времето изтри последните ми стъпки

от прага ти, за тях единствен споменът говори...

Ще дойда... Но не ми отваряй! За покрито с кръпки

безвремие не хвърляй сили... Просто помълчи

с ръце, облегнати отвътре на входната врата...

А аз ще бъда там, отвън... Усещаш ме, нали?

Отвън сме аз и тишината... Постой за миг така!

За малко само да сме двама – откраднати секунди,

а после - пак във коловоза, в утъпкания път...

Отново в ролите, в които сме безкрайно чужди -

на себе си... и на живота... Там, дето не цъфтят

онези, пъстрите цветя, не хвъркат пеперуди,

а лятото отдавна е отминал епизод...

Актьори тъжни във пиеса, написана за луди...

На сцената, наречена Живот.