Тръгвам  на екскурзия в съня си.

Вече тръгнали са всички зная.

Стягам си багажа и  бързам

някак да ги стигна ако може.

Мятам чантата на рамо,

тичам  подир тях.

Някой маха ми от там

и със своя поглед казва ми“ Недей“.

Спирам, плахо се оглеждам,

за мен ли бе това.

Та нали бях една от тях,

а сега не ме искат, защо ли?

Имах мъничка надежда

с тях поне да повървя.

Но явно преча на съдбата

дори  и в съня си.

Мятам се и плача в нощта.

Протягам моята ръка.

Искам само миг да бъда с тях,

дори разходката да бъде в съня ми.