Как тихичко си капеха листата
и клончетата шушнеха навън,
а аз седях си кротко пред вратата
и слушах вятърния звън.
А там отпред в далечината
бушуваха се речните вълни,
по моста тичаха децата,
защото почва да вали.
Дойдоха облаците черни,
небето сипе капки дъжд,
а Господ, сякаш смръщил вежди,
наказва ни за гряха чужд.
Но ето, че Земята пак утихна
и слънцето отново заблестя,
небето леко се усмихна
и каза ни, че пролет е дошла!
© Цветозара Илиева Все права защищены