След дълга разходка
в парка квартален,
с уморени походки
по пътя разкалян,
търсехме с теб
къде да поседнем.
Бавно вървяхме,
вслушани в близката
течаща река...
Под нашите стъпки
листопадът не дишаше,
по дърветата плачеха
празни гнезда...
Беше различен,
почти непознат,
паркът от снимките
в албума семеен -
сега беше пустош,
пълна с въпроси...
Тук някога, влюбени
тичахме боси,
в този парк някога
ние мечтахме
и в дивната пролет
с птиците пяхме...
В този същия парк
ли вървяхме сега?
Един лист пожълтял
се отрони с тъга,
за миг на лицето ти падна,
малък бисер от него си грабна
и потъна безмълвно в калта...
В този миг листопада
от залеза пурпурен лъч отрази,
паркът “Добър вечер“ ни каза
и поехме двама към дома,
а надвисналият облак
дори не ни изчака
да стигнем къщната врата
и дъжд започна да измива
есенната ни тъга...

Дейзи Патън