* * *

31 авг. 2007 г., 12:06

Поэзия

609 0 3

Смъртта ме обгръща във бяла завивка.

Тъй нежна, тъй топла - Смъртта...

А казват, че тя е със всички жестока,

че взема живот ей така...

Смъртта е със тяло на млада девица,

която развява коси.

Тя песни пее, раздава прашеца,

от който затваряш тъй леко очи...

От нея не бяга ни младо, ни старо,

тя стига до края на земята дори.

Омайва го леко със своето тяло

и взема го там, при себе си.

Смъртта е девойка, с очи тъй красиви,

с поглед лазурен и свеж,

със мила усмивка, с ръка бяла, нежна,

с която докосва те в миг.

Ти тръгваш, във нейното приказно царство

да бъдеш покорен слуга,

а тя те дарява със благодарност,

като ти дава от своята красота.

Смъртта няма име, тя има вълшебство,

във своите песни тя пей,

че нещата в живота, макар и чудесни,

все някога свършват, хей тъй...