Дълги дни и дълги нощи,

болката е в мене още.

С нея уморих се да се боря,

вместо мене тя говори,

докога ли тя ще властва,

раната от нея не зараства.

Неведнъж я побеждавах

и от нея много пъти бягах,

търсих новото начало,

там, където времето за мен, веднъж, бе спряло.

Ех, надежда ти последна,

пак към тебе ще погледна,

мъничко от тебе ми остана

и за малкото опитвам да се хвана,

днес към теб съм устремена,

утре - някой те отнема.

но при мене винаги се връщаш,

нова страница отгръщаш,

сякаш казваш "прочети ме"

и "с ръцете - силно прегърни ме".

Без да се замислям, ти прощавам,

себе си докрай раздавам.

Но към теб въпрос едничък имам,

който нощем не ми дава мира -

ти, кажи ми, мъничка надежда,

вярата във теб - къде човек отвежда,

близо до мечтите - тъй бленувани

или до кошмарите - реални и сънувани?!