Ф Е Н О М Е Н

Срещнах Човека

"Той е!" - позна го духът ми.

Сякаш Бог ме докосна.

Залюляха езици кристални звънчета,

а фенерът в ръката ми светна.

Свойта  бъчва напуснах,

забравила лудото стадо,

което пасеше Земята

и целуна ме нежно

коварният шип на свободата.

Осъзнах сладостта в плодовете горчиви.

Не люлееше в нежна прегръдка

небето вече облаци сиви.

Изпари се и ставната болка

във сухия мой показалец,

дето чука напразно

по празни кратуни,

дето бурени скубе.

Спря да маха тъгата

за сбогом със кърпа

на сезоните след дрипавите катуни.

Вече свято звучеше

на баща ми псувнята лютива.

Мама като луна блестеше

под гърбица уродлива.

Срещнах Човека.

Толкова нежно в дланта си крепеше

парадокса да бъде слаб и велик.

Отвън рояк от деца цвъртеше

по следата на звездния миг.

Отнякъде глава показа

и пъстроцветно тяло в танца заизвива

едно спокойствие красиво.

Раздвижиха се маси и столове

и кафенето  цяло стана живо.

Пътуваха очите на  Човека

далеко към незнайни измерения,

напускайки клисура  от клишета,

защото беше глас, не беше ехо.

Светът опашчица въртеше

във уникалната  му шепа,

като клепалото, което

за молитва клепа.

Банален делник в ъгъла се сгуши

на кафенето хладно във сумрака,

защото празниците влязоха да го послушат,

а после се разсмяха и разплакаха.

Кварталните пиячи отрезняха,

момичето зад бара се захласна,

канарчетата  във кафеза онемяха,

а климатикът духаше  безгласно... 

                                               Диана  Загора