(на Моника)
Красива фея във нощта танцува,
и единствено за танца приказен, с усмивка тя бленува.
Ефирна и прекрасна, с огряно от бледата луна лице,
танцува ден и нощ, със разтуптяно от вълнение сърце.
Танцува тя безспирно, без умора, без дори за миг да спре,
а ангелите ù завиждат, танцувайки сами на нощното небе.
Но те не могат като нея тъй пламенно и леко да танцуват,
и през сълзи от възхищение на нея със почуда се любуват.
А феята ефирна, създадена от грация и светлина,
с усмивката си покорява, ангелските плачещи сърца.
И изведнъж в нощта прекрасен дъжд започва да вали,
но гледа тя нагоре и вижда, че това са ангелски сълзи.
О, Боже, каква е таз харизма? - ангелите питат изумени,
и от силата на феята пред Бог застават мъничко смутени.
Нима не разпознавате тоз неземен ангел като вас,
нима не виждате, че и той във въздуха се носи със лекотата на пегас?
Аз огъня от феникса могъщ дарих на нейното сърце,
за да танцува и с танца огнен тя да радва моето небе.
Лекота на пурпурната пеперуда ù дадох аз без капка свян
и с крилата си във въздуха да пърха, като ангел замечтан.
Дори земята под нозете да трепери забраних,
и от свойта сила на феята да дава, наредих.
А водата - тъй плаха и ранима, когато видя я във нейната сълза,
и тъй могъща вечер, когато в нея сам се скрива залеза.
Съчетах природните стихии - земя, а после огън, въздух, та дори вода,
за да може тя със танца да разпръсква от божествената светлина...
и не при мен аз искам този ангел тъй неземен и прекрасен да танцува,
а човечеството от таланта му опиянено, на земята да пирува!
© Андриан Георгиев Все права защищены