Времето не може ли за малко да поспре?

Дотегна му. Подгони Слънчевата ни система.

Безмилостно и безпощадно зло.

Къде е хукнало да броди в цялата Вселена.

След себе си огромна диря - тъга, безбрачие, омраза...

И още - студ и тъмнина.

Сивота бе някога, сега по спомени изглежда бяла.

Отрова е животът без надежда,

и с нея още много хубави неща,

не си ги спомням вече. Разумът ми затъмя.

Забито шило, разкъсано сърце.

Не дишам... ще умра. Какво ме мъчи?

Туй, че блян допуснах да ме лъже, че е сбъднат.

Поетите възпяха го и рицари със своите доспехи

показват само чест, но не благоразумие.

Поддават се и заслепени падат в капан от малодушие.

Не съм поет, нито пък - рицар.

По-нисша съм - упреквам, не възпявам.

И няма да се боря, защото няма и да победя.

Таз битка вече съм играла, но бях от другата страна.

Клише ще ползвам: Участ зла!

Илъгах себе си и хората около мен,

че времето е хубаво и всякога е ден.

Животът смислен е, спокоен, любовен и щастлив.

Изложих се. Бленът е само в мислите, реалността е друга.

Не искам да живея! Вземи ме, време! Искам да умра.