Фина статуетка от крехки минерали
е малкият ни свят
изваян с дланите солени
на северните ветрове
и всеки орнамент, посипан е
със стърготини
от падащите в бездната метеорити -
обрулени вселенски мисли...

Изваяна с копнежи, вечни,
божествени и дяволски човечни,
копнежи на пороя и прибоя,
летежите сред мраз и зноя,
от вятър палав и горчив, неистов,
дух пакостлив, на чувства чисти,

Изваяхме я и от глина и от клетки,
изваяхме я от вековни гледки
които се присънват и обземат,
които пълнят ни гръдта
поемат във макро и във микро космос,
във битие, в не-битие и моста
е тази фигура между сърцата ни
и абсолюта....

А в обичайното на облика неподражаем
Украсата е в плътната усмивка,
преиседнала на свелото пристанище,
където привечер се срещат световете ни,
ей тъй - за да се споделят за миг,
преди да тръгнат по пътя си отново...
 
Над тях не съществува затъмнение
и утрините винаги прииждат
през клепките на сетивата - бодри,
чрез слънцескока на фонтаните,
или с лъчите, плиснали се в себе си ...

Когато минеш покрай тази статуетка,
се вгледай бегло.
Недей да тършиш красотата
на привидното,
понеже всичко в нея
е скрито в смисъла на формите й...
Ако умееш да разчиташ силуети -
ще вникнеш в нея
макар, че може би не не е и нужно ...