След гара - пролетно понесена,

и лятна с откънтял експрес,

пристига малка гара "Есенна".

И слизаш на перона пуст -

по-лек от оня облак пухест,

рисуващ земния с и образ

в небесното платно;

побрал в телесния си куфар

стартиращ влак, пулсиращ буфер

и джоб с билетче от листо.

... По-чуден от дечица светли,

в гората викащи до здрач

изгубваните си гласчета.

От вятъра по-необятен,

по-непонятен, приземил

дъха на висотата си.

По-углъбен от Тъмнокосия

на пейката - младежът, който

изопнал е до скъсък вежди

в тетива, с прицел: да прониже

Загадката на Битието

в самото  ѝ сърце

                             - със мисъл.

Ала улучва Есента. А Тя -

подир плода вилнее в листите,

в бездънно, древнолисто Слънце.

Дълбоко се спасява зрънцето

в подземна писта.