Гласът на канарата

25 янв. 2025 г., 15:45

Поэзия » Философская, Гражданская

133 2 2

Със сърце от камък – аз съм канара.

Вашето безвремие рони планините.

Кой ме хвърли тука, никой не разбра.

Пълно безхаберие! Как ще му простите?

Чух ви, че ще викнете оня богатир –

Марко Кралевити дето се нарича.

Бил с железни мишци. Ех, че келепир!

Тук стотици трябват. На какво разчитате?

Като простотията пътя ви превзех.

Разболява хората страшна диагноза:

лакомѝя вирусна. С ярост я проклех!

Тя на вид красива е. Но бодлива роза.

Ниските пътечки не изкачват връх.

Стръмнините смели само го догонват.

За да стигнеш горе, пазиш своя дъх.

Щом целта превземеш, в края го отронвай.

Някой ме захвърли. Пътя спрях. Дотук!

Чакам лъвска сила мене да отмести.

Или да пробие със длето и чук

път през канарата. Но не става лесно.

pastirkanaswetulki (Мария Панайотова)

2025-01-26T15:24:36+02:00

Стихотворението участва в конкурса "Монолог на хвърления камък" Изпратих три произведения, които имат различен подход към темата, която истински ме заинтригува и предизвика да потърся изненадващи ракурси. Ти много точно вникваш в моя замисъл, Стойчо, благодаря за чудесния коментар!😍
Ranrozar (Стойчо Станев)

2025-01-26T11:43:23+02:00

Бих добавил, че звучи като басня в която живее подтекст:с много труд и търпение,въпреки трудностите човек постига успех.
Но има ли лек за алчността?!
Един древен вирус за който няма лечение, защото колко от нас ще намери сили като Буда,за да зареже живота на един принц и се отдаде на съзерцание.
Може би изпитанията са лакмус,който проверява душата човешка...
Поздравления за прозрението, Мария!