Пак за нищо не мисля. Просто гледам Дървото,

дето сутрин ми маха с листа.

По кората му тъмна изписан Живота –

дълги зими и кратки лета.

И една самота. Със какво примирение

помъдряло, Дървото стои.

То не чака любов, нито търси спасение

от омрази и упреци зли.

Ако можех и аз като него да бъда –

кротко горда, прозряла Света.

Да не сещам вина, да не чакам присъда –

само нежно  да махам с листа.

Да съм пристан и дом за прокудени птици,

незабравили тихи гнезда.

Да се взирам в небето с зелени зеници,

вечно вярна на свойта  звезда.