И пак обстрелваш небето ми с кървави ножове,
с надежда си отново да коленича.
Но аз не искам, а и вече не мога...
Този път няма да вървя срещу душата ми умираща!
Престани! Щом си празен, защо ме викаш?
Болката ми няма да запълни твойте дълбини.
В грешка си, ако си мислиш, че любов се печели с чужди сълзи.
А и аз вече не плача... Дори и не викам.
Защо ли се уморих, не знам?!
Бях готов вечно да скитам, за теб, за нас... ако не се бе предал.
Сега за какво съм ти? Счупена свещ.
Натежала от восък и легнала. ...