И лятото ни хвърли в свойта пещ -
подкладе я, почти като във Ада.
„Наказва ни навярно…”, някой вещ
ще каже, „да помолиме пощада…”
Забравихме Земята – наш общ дом –
недрата ù дълбаем, тровим, мъчим,
не чуваме трагичния ù стон,
с открития безсмислени се пъчим.
А Егото ни до възбог расте.
Щом сме добре, за никого нехаем.
Не можем във очите на дете
предишния си лик да разпознаем. ...