Имаш поглед сладък,
косата ти игриво нежна,
очите пъстри, поглед гладък,
красиво някак си небрежна...
Лицето ти прекрасно, алено,
ушите малки кат кристал,
от вятъра това лице погалено,
не е като другите от кал.
Грим нямаш, носиш очила,
гледаш плахо, срамежливо,
копнееш не за скучните числа
а за моето лице щастливо.
И знаеш, че съм прав, макар
да мислиш с разума си, мила.
Обичта ми няма да ти е товар,
а ще ти дарява вечна сила.
Ах... този поглед, ах, каква магия,
пронизва ме по-лошо дори от кама,
и че се влюбвам аз няма защо да крия,
няма да позволя да останеш сама!
Л.Костов
© Любослав Костов Все права защищены