Почувства се по-гола от когато и да е било. Пронизана до мозъка на костите си от
зрение, снимана в банята и изложена пред цял свят, по-гола и от младите си
кошмари в които се опомняше разсъблечена на центъра на полиса, в гъмжището,
по-гола и от първата нощ в която свали дрехите си за да се отдаде на ласка.
Много се свенеше, знаеше, че е красива, че е най-красивата, че е звезда на
празника, а ще бъде и в живота и все пак се боеше погледа му да не я повреди с
критичност, да не я сравни с еталон спрямо който не би изглеждала съвършена, да
не открие дефект за който тя не знае, а майка й не й е казвала. Показвала се
беше по бански, без горнище при това. Позирала беше и в модно списание прекрила
се само със свитият крак, но пред ласка й се стори по-различно. Като сценична
треска, но не съвсем. Много по-дълбока треска, не на тялото, на друго в него.
Помнеше със сантимент този епизод. Тя имаше много любовници и от двата пола. Не
ценеше много и интимната ласка, знаеше, че притежава силата й. За нея беше
сечиво, като сечиво на скулптор или дърворезбар. Променяше податливият материал,
откриваше вътрешната му форма, неразлистеното, неизявеното. Събличала се беше, а
голотата й беше тайнството и танца, ритуала с който извършваше богослужението
към живота. Висшият разум без логика, старият сплетник, крупието на морални и
материални ценности. Голотата й беше и мигът наслада, чашката спиртно питие,
кафето с цигара, сладоледа и чая с лимон. Наслаждаваше й се, ухажваше я,
общуваше с нея, танцуваше в нея, изследваше я и се откриваше в нея. Оставяше я
да докосва, оставаше я да бъде докосвана. Понякога успяваше да се съблече и от
голотата си, да бъде безпаметна, да бъде беззащитна, да бъде милвана под корена
си. Умела актриса и в живота й пред камерата, красива до умопомрачение, мокър
сън и призрак до който хиляди мъже се докосват, докосвайки съпругите си,
фантазирайки за нея. След като взе диамантената корона, голямата награда на
рекламна кампания на международен етикет водка, реши да се облече, преди да са я
облекли себе си бръчките. Не можеше да се бори вечно с тях, а и щеше да загуби
твърде много от радостта на живеенето отдавайки толкова енергия на някакъв си
инструмент, на сечиво. Красива беше и без туй, искаше да е красива повече и то в
незримото. Имаше вече много пари и диамантена корона за утеха. Ту пишеше, ту
рисуваше, но преди всичко въртеше бизнеса с еротичното си бельо. Преуспяваше и й
стана дори скучно. Обиколи света, направи седемдесет и седем хиляди снимки.
Унищожи лентите, а по едно копие гореше всеки ден. Снимаше с камера й това,
после й омръзна. Животът и без друго изгаря виденията ни. Какво изключение правя
аз и какво повече искам от него? Да съм, красива. Бях постигнах го, изгнива
бавно, оставя сянка, тя ме радва, топли старите ми кости. Да погрознееш значи да
надмогнеш и красотата си, да се възкачиш по-високо и от нейният връх. Ще седна
на следващият, на върха на възрастта си и ще си говоря с орела и без друго
сигурно вече съм на годините на най-възрастният брадат перко. Останали ли са
брадати орли? Какво ме, прихваща! Винаги усещаше първо топлина в раменете си.
Отмала, като че ли ставаха течни и започваха да се изливат, чувството беше
подобно галене в началото, но ставаше болезнено. После разбираше, че плаче. Защо
те имах след като те изгубих? Реши да продаде короната си на търг за
благотворителна цел. Стори й се суетно, твърде показво. После реши, че не е
достатъчно суетно за да бъде в нейн стил. Не може да се изтупам по гърдите и да
кажа колко много над колко съм над короната. Не е достатъчно красиво, не е
достатъчно бляскаво и абсурдно. Не е достатъчно жалко. Засмя се и хвърли
короната в един килер, за да я пикаят мишките. Внучката й наследи бизнеса, а за
разлика от майка си беше лош човек. Не искаше да се вижда изобщо с нея, да я
моли за пари, нито пък да й напомня на кого ги държи. Веднъж малката пикла
започна да я изнудва за короната и щеше да умре, още малко е щеше да бъде
продупчена с шило за лед точно под изкуствената си цица. Разбраха се с очи,
повече не стъпи. Още по-добре. При това никак не приличаше на нея и никога
нямаше да получи златна корона. Цялата я бяха скроили пластични хирурзи и
приличаше на фина механика с колелца, вместо истински органи. Дали нямаше и
имплантирани процесорчета зад ушето. Какво пък, и по моята фигура е майсторял
пластичен хирург. По-малко, но все пак. Суетата обаче й е жалка, аз съм
по-суетна, много по-суетна, но моята суета е артистична, нейната е как да го
кажа…Хидравлична като изпомпана с педал е от суетата на всеобщото зрение, тя
няма свое чувство за форма и за ехсибионизъм и за психопатично излагане на себе
си. Лакомията и към всичко лъскаво не е амбиция. Просто си е лакомия, нагон на
побесняла дива свиня, а не на пантера или кошута. Засмя се, запали цигара и
поднови хобито си да изгаря снимки. Тук съм в Египет, малък сфинкс под големият
сфинкс. Млада енигма, под старата. Какво ни различава освен времето, по какво си
приличаме освен по материята? Ти си камък, аз съм плът…Огънят ще ни
срещне…Пепелта ни ще се слее и вятъра ще я отвее. Зачуди се дали да не го напише
на стих, но заля косите си с пепелта и забрави, че някога е стояла пред сфинкса.
Следващата снимка беше пред синагога. Равинът говореше, че е построена на същото
място на онази в която младият Иисус е дискутирал с първосвещениците. Лъжеше
разбира се, а насмешливото, лукаво пламъче при мисълта, че глупавата туристка му
вярва, още тлееше в черните му очи…Лъжец с брада, пред лъжец с руси коси.
Богоизбран лъжец и избран от живота лъжец. Какво ни различава освен Егото и
начина по който се отнасяме към суетата си? Ти си мъдрост, аз красота…Огънят ни
ще ни срещне…Пепелта ще ни слее и вятъра ще я отвее…Ухааа… Дъщеря й щеше да
припадне от страх като видя старицата, цялата в пепел. Две премигващи очи
просветваха весело. -За Бога, какво е това. Ти си се побъркала. Наистина си се
побъркала. -Разкъсвам ризата си и се посипвам с пепел.-смееше се възрастната
актриса-В знак на горест, че се разделям с младостта си. Кой ден е днес, не
трябваше ли да минеш утре? -В банята! Днес е сряда… -А коя година?-чу се от
банята. Събличам се от желания. Събличам се дори от пепелта си. Ето това е
суета. Да се съблечеш и от пепелта си, преди да си умрял. Ще стана безсмъртна.
Мислили са ме за една красива кокошка, но аз съм кокошка която е снесла златното
яйце на възрастта си. Сега съм даже по-хубава. Никой няма да ми връчи корона, но
това е защото не разбират от красота. И съвремените модели са кльощави. Не
гореше всеки ден снимки. Липстваше й нещо, липстваше й, че никой не я гледа, но
не би викнала, защото и това щеше да направи суетата й по-малко суетна. Мечтаеше
за воайор с бинокъл, не с телескоп, но пред прозореца и нямаше сграда. Ширише се
целият полис и идеше някой ден да го стъпчи като мравуняк. Завидя на актрисата
чийто образ е бил нарисуван върху хвърлената над Хирошима бомба. Как й беше
името? Набра телефона на един оръжеен магазин и ги попита продават ли се Б52 и
атомни бомби. Момчето нямаше чувство за хумор. Пак започна да изгаря снимките,
но вече не и доставяше наслада. Защо старея без собствена помощ, защо то се
получава, просто така, между другото, заедно с всичко. Красиво е, постига се
трудно, прилича на произведение на изкуството, но в него не е вложен мотива на
автора. Една нощ озарението пристигна. То беше с черни криле и мравешки очи,
имаше жило на скорпион и миришеше на мърша, но устните му бяха огнени и
излъчваше сила. Имаше зловещ шепот идещ от дълбините на съзнанието й. Събуди се
и реши. Ще намери най-красивата девойка, ще я примами някъде из гората, ще я
награди с короната си и ще я прониже с шиша за лед. После ще я посипе с лица. Тя
ще остане завинаги красива. Вечната принцеса коронована от майка си, тленната
кралица. Извади короната. Трийсетте диаманта се взираха в нея като очи на
влечуго, като очи на оплело се в човешко божество, небесна сепия, сплела във
възел пипалата си с короните на дърветата, облак и паяк с коси на лекомислени
влюбени. Тридесет очи, тридесет изгрева по дванадесет, по седемдесет и едно.
Тридесет страности и неястности. Тридесет отвратителни и чаровни истини.
Побъркваха я, премерваха я, пълзяха по нея, под нея, пълзяха с лъчи, с пръстите
на всички мъже и жени които се бяха докосвали до нея, с всички строфи които беше
прочела, запомнила и незапомнила, с всички неуспешни опити да пише или рисува
сама. Премерваха я, подиграваха й се, разплитаха я. Короната трябваше да бъде на
най-красивата жена. Помнеше мазните им бради. Полумъже-полунерези,
полупитомни-полудиви, фавни със смокинзи. Тя знаеше какво искат от нея, но не
съзнаваше какво може да им даде, бе им дала доверието си, бе им повярвала, че
наистина е най-красивата. Какво разбираха те от нея, какво разбираха от момичето
с корона и без корона от Дева Мария и Лолита, какво разбираха…Короната трябваше
да е на най-красивата, а тя беше остаряла, беше остаряла без да разбере какво е
една красота да се трансформира в друга. Само се беше утешавала с тази мисъл,
само беше изчаквала утехата да се срине. Само мъртвата, млада жена заслужава
тази корона, а короната е живо същество, живо, при това божествено. Кумир,
вярно, кумир, но чието благоразположение се стремим. Размечта се, след седмици
във всички вестници щеше да отпечатат мъртвото момиче с диамантената корона, а
нея щяха да я водят с белезници, а тя щеше да се усмихва с беззъбата си уста.
“Завещала съм красотата. Вечната си красота.” Дали момичето трябва да прилича на
мен, да е същата каквато аз бях на младини? Трябва ли да е непорочно? Но как ще
разбера? За интелигентността й е лесно, ще я преценя според приказките, няколко
изречения ще ми са достатъчни. Винаги съм познавала интелигентният събеседник. И
мъжът ми беше интелигентен, въпреки, че беше авантюрист. Следващата нощ след
хрумването, успокояваше пулса си. Тренираше удара си в чувалче с пръст. Когато
се изтощеше изгаряше снимка, гълташе шоколадов бомбон и пак започваше. Не бива
да я заболи. Не бива болка да изкриви красивото й лице. Така всичко ще бъде
напразно. А ако изненадата се изпише? Ами ако ми се усмихне иронично? Казват, че
се случва при убийствата. Глупости, чела съм го в някое криминале. Няма да мога
да си простя, ако се случи. Трябва ли да е с шилото за лед. Ако бях по-млада щях
да я прелъстя, да се приближа приятелски до нея, да я докосна любовно, тя да ме
погледне объркано, ах колко прекрасно е това изражение, тогава щях да забия
спринцовка със смъртоносна доза морфин. Но и това, с отровена кръв, нямаше да е
истинска красотата й. Най-добре е пронизването в сърцето, има еротична
символика. Две денонощия беше скована от мускулна треска, но дори и едва движеща
се продължи да нанизва чувалчетата, да събира пръста, да ги пълне и пришива.
Реши, че удара й е достатъчно силен. Като любителка художничка беше запозната с
анатомията и знаеше, че ще нанесе удара където трябва. Когато тръгна из улиците,
разбра, че ще й е много трудно. Дори й хрумна да се предаде, заговори един
полицай, но той само я преведе от единият до другият край на шосето. Взираше се
в потенциалните принцеси на вечността. Повече от десет и се сториха съвършени.
Говореха обаче друг език, неразбираем и при всички случаи, не езика на онова
висше същество което заслужаваше короната. Връщаше се преуморена всяка вечер.
Започна да излиза от ранни зори. Обикаляше паркове, заведения, изчакваше майките
да вземат децата от детските си градини. Започна да купува вестници за
запознанства. Сприятели се с едно момиче което й допадна много, запознаха се на
площадката пред библиотеката. Още щом прочете изписаните със златни букви върху
черните корици Бодлер и Рембо я заговори, имаше дълги бедра и плътни устни,
очите й бяха като планински вир в който се отразяват клоните на дърветата.
Пъстрота и панорамност, величие и лекомислие. Ухаеше прекрасно. Дълго
разговаряха в кафенето, уговориха се да се срещнат пак и реши, че това ще е
принцесата. Чака я дълго, доста дълго в парка и от скука реши да позира на
младият художник портретист, който явно скучаеше и навярно беше нарисувал
скучните физиономии на целият град. Не вярваше да направи нещо особено, но щеше
да е подходящ подарък за нейната духовна дъщеря, принцеса на вечността. Когато
видя портрета се почувства по-гола от всякога. Само голотата й и короната. Сякаш
никога не беше се събличала, дори и онзи пръв път, сякаш не беше сънувала онези
кошмари, не беше отмивала от себе си пепелта на спомените, не беше рекламирала
еротично бельо, не бе имала близо сто любовника. Пипна лицето си за да провери
дали е истинско. То си беше на мястото, заедно с бръчките които липстваха на
снимката. Художникът с хипарските дрехи я беше нарисувал осемнадесет годишна.
Едно към едно, с бенката по лявата гърда за която не можеше да знае, а и формата
й беше онази преди да бъде деформирана за пръв път от пластичен хирург, а за
втори от възрастта. Толкова идентична беше колкото лицето й. Познаваше си я.
Хиляди пъти се беше взирала в нея в огледалото, обичаше си я и даже откърми две
деца с нея. Той я направи каквато бе, преди още да я докосната. И коремът й беше
същият и мъхът над бедрата, но лицето едно към едно. Само с молив, а по – цветно
от всяка снимка. -Ти си дявола, нали? -Част от силата която все зло желае и все
добро постига…-рецитира храбро. -Влюбен си в мен. -Да.-усмихна се и вдигна
рамене.-Красива жена сте. -Ще се ожениш за мен, нали? -Имам сериозна приятелка.
-Ще я убием и ще заживеем щастливо. Засмя се и отвърна: “Обичам я”, а тя: “Не
знаеш какво губиш.” -Красиво рисуваш. Знаеш ли, ще ти подаря тридесет хиляди
вълшебни моливи. Е, няма да са тридесет хиляди, не знам колко ще са, но ще са
вълшебни. Как го правиш това…точно така изглеждах. Само се усмихна. Имаше си
някаква тайна. Тя също. Човекът който трябваше да направи процедурата получи
миниинафркт, по няколко шепи хапчета, каза й, че е побъркана, каза и, че е за
съд и сто пъти я попита защо го прави. -Така красотата ми ще остане вечна. -Ти
знаеш ли, че с това можеш да купиш цял цех за моливи? -Така красотата ми ще
остане вечна.-повтори. -Мога да споря, както и да е. Диамантите са си твои и
диаманта е въглерод, също като графита, при термична обработка…Това е
кощунство…-млъкна и изви уста като при зловещо тайнство-Да, може да се направи
графит. Дано рисува само задници! -Ти си задник. -Извинявай. Просто не те
разбирам… -Короната на красавицата, ще се превърне в красавици…Няма значение, не
ме разбирай, не е за разбиране. Суетно е. Красиво е. Неправилно е. А аз съм
най-красивата и суетна жена. От този ден често си го повтаряше. Мърмореше си го
под носа и не изричаше нищо друго. Хората я чуваха, усмихваха се или се
смръщваха, а тя обикаляше парковете. Повтаряше си го и търсеше художника. Повече
не го срещна.