Какво направих, май, че нараних те!
Защо не мога да се спра?
Сърцето май е уморено,
след толкова говорене и суета?
Понякога ще лягам с мисълта,
че грешката, фатална е за мен,
но дали ще мога да я превъзмогна – не!
Защото ти намери тайната врата,
намери тайната врата към мен.
Ключът й е ръждясал във ключалката
и може всеки миг да се строши - на две…
Но ти навярно ще намериш начин -
ще можеш без проблем въпроса да решиш…
Дано не е успял пак някой да ме затръшне
като празен делничен пакет,
в който, Бога ми, до време,
стояха скрити толкова мечти…
И днес, когато пиша тези думи,
сълзите във очите ми напират,
душата ми се бори със съвестта,
спонтанно да намери начин
горчилката да изтърпи.
И обичта, която бавно ме обсебва…
И тръпките, и радостта
от всяко твое кликване върху екрана,
от сладостта на нежните слова.
От тази сладка, радостна омая,
която ме обзема всеки път,
когато телефона прозвъни,
и в него чувам твоя глас – тъй искрен, неспокоен…

27 март 2006