Докога сърце ще търпиш,
докога душа ще издържиш?
Болката, колко дълго ще тежи...
Мълчиш, търпиш и премълчаваш,
но кажи ми след това, чувствата живи ли са още?
До кога сърце ще издържиш,
да туптиш хем гневно, хем страхливо?
Чувстваш се като вещ,
счупена на хиляди парчета...
Вещ използвана, ограбена, отхвърлена...
Непотребна, безполезна, захвърлена в боклука....
Самотно си дори и сред,
щастливата празнуваща тълпа до теб.
Самотно си, дори когато,
постигнеш своите цели и желания...
Денят изчезна,
музиката спря,
гласовете не се чуват,
чувствата не се усещат,
очите не виждат,
крилете са отрязани,
пеперудите са отровени...
Слънцето е мираж,
любовта е съмнителна,
животът е безразличен,
ежедневието е безсмислено...
Раните са дълбоки,
думите безсилни,
действията са дефицит.
Желанието за щастие е неограничено,
но... бъдещето, сякаш е ... болезнено!
Сама срещу целият свят,
тъжа, гневя се и ридая.
Ставам, изтривам си сълзите
и изваждам фалшивата усмивка,
за да скрия тъгата, болката и самотата си зад нея!
Вяра не остана,
надеждата и тя изчезна...
Има ли смисъл да се бориш,
щом любовта е неясна и съмнителна?
Сам срещу живота,
сам срещу любовта,
сам във вечната борба,
за любов и щастие,
през деня и нощта.
© Петя Димитрова Все права защищены