Заспа завинаги.

Когато Ангелът въскръсна.

Нали не трябваше да вярвам

в суеверията.

Нали не трябваше...

А кръстех се прощално

със страрите тапети,

с извиненията.

Нали не трябваше

под ключ да те забравям?!

Така не виждаше

онази лудост във очите ми.

Нали не знаеше,

че аз съм прокълнатата?!

Нали не искаше

да се погубиш във косите ми?!

Така заспа.

Затворена завинаги.

Така летях.

Аз често те разгръщах.

Така те исках.

Свят ми се завиваше.

Така избягах

и така се връщах.

Така припадах

и така съвземах се.

Така в теб писах

и така изтривах

разхвърляните мисли

от безделие.

 Така те търсех

и отново те затривах.

Нали не трябваше

въобще да те създавам?!

Хартиена изповедалня

от безвремие.

Така ще си отидеш,

както дойде си.

С илюзия.

Че болестта ми

ще изпиеш...