В осем - закуска,

а липсва ми сън..

Децата се карат 

и искат навън.

Запалвам цигара -

и в синия дим -

размазвам небрежно

петъчен грим.

Кафето си пия

с вкус на нощта -

пронизва ме бодро

в спомен-тъга.

В главата ми тропат

неуморни коне,

Любовта ти пресмятам

като седем по две.

Но нещо е крива

сметката пак -

обърках... отново

алгебричния знак.

С умножение почна

тази любов,

в която намирах

алгоритъма нов -

на неритмичното дишане

и копнежа смутен

сред безброй неизвестни

в поглед студен.

Умножавах - напразно -

мечти и лъжи -

напразни са даже

и тия сълзи,

щом дели ме от тебе

сама любовта...

как аз да събирам и 

как да деля!?