На Емо

Изплете юли във безгрижното небе

дантелни облаци от захарна печал.

Тъгата му престорена не бе –

покри ме със безшумния си шал.

Тревите натежаха.Три мечти

се спуснаха върху ми  като дъжд.

И аз повярвах в сянката почти

на оня толкова безплътен мъж,

на който вярна бях безкрайни векове,

напук на всеки опит за вина

и който идва, за да  закове

внезапно  всяка моя тишина.

А после връзва люлка от лъчи

на първото дърво и ме люлее.

Потърсил път през моите очи,

невидим продължава да живее.