Душата ми е като камък вече.
Покапа кръв по ризата девича.
Виновен залез тромаво се свлече
и аз не мога никой да обичам.
Коруба празна стана ми сърцето.
Сто прилепа във него закрещяха.
Светът се изтърбуши там, където
преди магнолии безспир цъфтяха.
А вик на жерав – страшен и протяжен,
разтегли ми небето до безкрайност.
Уви! Не ми е никой, никой, важен.
Препъвам се в безсмислена случайност. ...