Хоризонта и Нощта...

... Пак късна вечер вееше небрежно

с дъха на поривисти ветрове,

аз гледах хоризонта как изчезва,

и нощ отмъква всички брегове...

И някаква натраплива идея

тогава ме налегна, че нощта

е може би, която определя

на хоризонта видната черта...

В наивна възраст някога мечтаех

до него да достигна, без да знам,

че просто няма хоризонт Безкрая

и Пътят никога не свършва там...

... Оказа се, дъгата синя в здрача,

е само част от морският пейзаж

и искам ли сега да я прекрача-

пред мене бяга тя като мираж...

И винаги ще бъде недостъпна

на хоризонта синята черта,

че там не свършва, а започва пътя!...

А и денят не свършва с вечерта...

Оттатък хоризонта продължава

светът да бъде все тъй осветен

и ако следвам Слънцето оставам

завинаги във неговият  Ден!...

Отдавна знам, в живота определя

сам, своя собствен хоризонт, човек:

възможно е- до другата неделя,

възможно и- до следващият век!...

А Слънчевата вечност ли сподиря,

възможно е да стана и звезда

и хоризонта няма да ме спира

за да оглеждам цялата Земя...

... И все по-плътно стелеше се мрака

със дъх на водорасли и море,

и все по-тъжно взирах се нататък,

след Слънцето, и молех го да спре

и утре то отново да ми върне

и хоризонта, и безкрая, и брега 

преди Земята пак да се обърне

и да изчезне в нощната мъгла...

Коста Качев,

05.10.2014

Средиземно море,

Италия.