Босонога душата ми плахо пристъпва във храма,
храм с мазилка от влага, без светци, без икони,
пълен с илюзии и със спомени, вместо восъчен пламък,
без амвон и свещеник, само с кръст и тежка корона.
Тук неспирно се вихрят смехът и сълзите – ръка за ръка,
с пулса ми бясно танцуват в налудничав ритъм,
тук съм чиста и друга, без сянка от делник, дори под грима,
и намирам детето във мен, и кърпим нашата вяра протрита.
В този храм, под купол от хиляди сенки и минало прашно,
позабравени ангели хвърлят белот на няколко водки и бира,
ако стъпя погрешно, ме стрелват със поглед – дяволски страшен,
а когато раздам и последния къс от душата си – те аплодират. ...