Отключих сто заключени врати,
не ги броих. Дори да са хиляда
и все зад мене сянката се пада,
и все под мен Земята се върти.
Опитах тихо да умра. Кой аз?
И как ли песен тихо да си иде?
За нещо все светът ми е обиден,
рисува ме – ту в профил, ту в анфас.
Такава дето и не съм била,
художникът – с ръката самоука,
скицира ме. Умира си от скука
и ту рога ми слага, ту крила. ...