Звездите вън увиснаха над къщите.
Приспа светулките Луната синята.
И уж е лято, уж сме с тебе същите,
а есента дими над нас, в комините.
И дните ни – полека изостанали,
от бавните кервани на номадите,
последен път към бъдното са хванали,
да укротят душите, вечно младите.
Летели сме. Било е, но забравени,
крилете ни прашасват тихо в ъгъла.
От тичане, от гняв, от нищоправене
и любовта ни в нас се е излъгала. ...