Но само, че и в теб е имало поезия –
парченце пламък във двореца заскрежен,
красива дума насред грозни междуметия,
любовен полъх чак до лудост нажежен...
И как си искал да настигнеш вятъра,
да литнеш със косите си в едно,
да гледаш без тъга в очите на театъра
и да намираш всичките игли в копà сено...
Така, безкрайно гаснещ по миражите,
си впел съдбата си във гордостта...
Безумен и четящ през ред паважите,
отсяващ залъка добро от користта!
© Симона Гълъбова Все права защищены