Пак вали. Този дъжд е като сто водопада.
Сякаш вени прерязало, небето реши да умре.
И нощта в тези капки на милион светове се разпада,
само моят свят е изчезнал незнайно къде.
Затова го рисувам. По стъклото, до колкото мога.
Топъл спомен с дъха си ми направи от него платно.
Една мокра тъга се разтича и капе по пода,
но е толкова тиха. И красива. Без да зная защо.
През прозореца тайно поглежда луна любопитна.
Очертавам я с пръст. Ще и сложа и топли лъчи -
да е слънце, което от забравено лято надникна.
А онази тъга сякаш в цялата стая попи. ...