Илюзия  


Вярвам, че не си измисляш,

сигурен съм, че не е измислица морето,

не е измислица и любовта.

Реално е обърканото детство.

Илюзорни може би са само ръцете силни на баща ми,

гласа му бучащ красиво в къщи,

безкрая морски, лунните сонати,

луминисцентно-празничните сънувани усмивки,

шума объркан от смеха хорски от казиното на плажа,

гълъбоокото ми чувство детско за добруване,

масажа от целувките по детските ми скули,

щастливо –празничните сънища след поредното ми боледуване.

Не, не си измисляш!

Слънцето размива невъзмутимо тялото си на хоризонта,

вятъра утихва..

морските дървета са замрели..

града внезапно като, че ли заспива.

И птиците змлъкнаха, мравките изчезнаха,

само луната празнично се разсъблича,

утихнаха и автомобилите..

призрачно тихи са минувачите..

децата са захласнато унесени..

чайките в морето са застинали,

сърцето ми е спряло.

В очакване са всички на хамлетовско представление.

Дано в илюзия от тоя свят да си отида, любима моя,

на злостта гърба ще си обърна

и ще търся от любовта най-сладката закрила!

Докато съм жив ще се обръщам към нея с “Мила”!

Най-сладък мой копнеж..илюзия..

Не, не си измисляш..повярвай ми, мен ме има!