Има един на света
приятел, амикус, другар – лепота
как волно и тихо се носи смеха
и гръмко ме води към други портали,
не пуска и иска и моли за още
отново и пак да срещнем зората
двама – на място, разбрали
където гние суетата още
и коренът й зъл дими в погнуса
няма втори – там където всеки пръв е
цъфти в разтушен танц мечтата
и с кротките филизи те обгръща
в непонятен за страстта и чужд за гордостта
великолепен утринен воал от свежи рози.
Как да те зова другарю мой в съдбата
света ще променим, но как, ох Боже!
- с мечтание отвърна ми веднъж,
а аз пък строго се усмихнах - може
- черновата със сърце се пише,
а пък беловата с разум светлоок
и двамата се смяхме много
и пихме чай със мед и огън
и Менделсон ни водеше в екстаз,
а Първият концерт ни вкарваше в безумие
кои сме ние – това си ти
и аз