Преди да ни прокуди времето

в космическото си забвение,

аз искам да ти кажа непременно,

че ти прощавам всички провинения.

Дори и тези, премълчаните

в страха ти, скрили се на тъмно,

където края на началото

навместо после стана впървом...

Прощавам на душевното безумие, 

да ме превръща сякаш във утроба, 

в която ти посяваш думите 

на свойта мъчна изнемога.. 

Прощавам всичко! Своите илюзии, 

лъжите на надеждата покварена, 

копнежите ти, тежките контузии 

от дръзналите с жлъч да ни ударят. 

И се смирявам. (Не заради Господ.) 

И не заради самосъжаление. 

И не, защото някога докосвах те 

от страст във огъня на прегрешение. 

Напротив, всъщност те повярвах, 

когато спря да бъдеш слепотата ми, 

когато много повече те нямах 

и ти ми стана непозната... 

Далечна, като - "Имало навремето" 

и спомена, във който се загубих, 

с онази нежност, дето те отнема 

преди във мъката си тежко да се влюбиш... 

Стихопат. 

©Данаил Антонов 

06.06.2023