Хей, човече, имаш ли си мечта?
Която през житейските друми ,
да ти бъде пътеводна звезда!
Която, да те спаси от безсилност
взрян в притеснения и обиди!
Да се питаш и каеш,
дали достатъчно, си се пробудил!
Чуй, вятърът на промяната ги отвя.
И звездните ни нагласи,
и всяка свидна мечта.
Окърши клоните ни спасителни
на гордост и живителна съпротива.
Натири ни в бездушните урви…
И до днес под луната му вием.
Знаеш ли, знанието никой не пази.
Професори тънат в нечувана бедност
зад боклуджийски кофи с омрази.
Поетите, дребни стотинки събират,
обидата да забравят с кенчето бира.
Школата, вече нищо не чинят.
А над родината бедна трепти
небе сиво, с непрогледни мъгли.
Където истината удавена е в лъжа
и няма отговор на въпроса:
накъде всъщност вървим?
Човече, имаш ли си живот?
Единствения, дарен ти от Бог!
Живееш ли го тъй, както мечта?
Или още повтаряш:
„Какво да се прави! Съдба!“
© Валя Сотирова Все права защищены